Страници

Saturday, 27 April 2013

Да пробудиш драконче...или още "Скучните дни и повърхностни диалози на една до глупост хлътнала двойка".


Оригиналност: ****
Стил на писане: **
Карактеризация: *
Цялостна оценка: 
2

Автор: Николай Теллалов
За пръв път издадена: 1996
Четено: на БГ онлайн



Или още скучните дни и повърхностни диалози на една до глупост хлътнала двойка.

Сериозно, ако исках хронологично описание на идиот, който само ахка при вида на приятелката си, щях да си отворя фейсбук, имам достатъчно такива приятели там.


*Ех*, наистина исках да харесам тази книга – ревютата бяха повече от обещаващи и идеята за смесица между модерна България, славянска митология и малко история ми звучеше интригуващо.

Еми, останах разочарована.
Не съм сигурна дали сюжета или стила на писане ме изнерви повече.

Писането беше лошо. И казвам лошо, защото диалогът беше повърхностен и насилен, а описание или по-задълбочен поглед върху героите просто липсваше. Прилагателните бяха толкова много и толкова дразнещи; умалителните се изсипваха върху всяка страница – рачички, носленца, дракончета, краченца. И кълна се ако прочета проклетата дума „миличко” още веднъж ще блъсна някой през прозореца или още по-добре, сама ще се хвърля. Изказа беше странен, както и цялата интеракция между Радослав и Велена. Цялата първа част е посветена на това колко перфектна е тя – всяко кискане, пърхане на миглите или дори, не дай си боже, мигване е добре документирано и възхвалено. Добра работа.

Героите бяха изключително плитки и неоформени .В случая на Радослав, буквално безхарактерни. Целия смисъл на съществуването му изглежда е да зяпа приятелката си и да пие. Чудно.

Сюжета беше…ами, нямаше го, не знам. 90% от книгата беше изключително скучна и като казвам скучна имам предвид КЪЛНА СЕ, НЯМА ТАКАВА СКУКА! Буквално действие няма, а филъри – колкото щеш!

Имаше два бляскави момента.
Първият е появата на Светлана. И господи опази ме, толкова абсурдна сцена не бях чела отдавна. Приличаше по-скоро на селски сбор или разправия на пазара. Мелодрамата лъхаше с такава сила, не мисля, че мога да я опиша адекватно. А цялата сърцераздирателна сценка след това – „Не искам да ме мразиш” и хоп, вече сме двойка! ….
Вторият момент беше добавен буквално в последните 5-10 страници и слава богу, че пак имаше нещо.

Нооо…книгата си имаше и своите моменти, малки, но си бяха там.

Историческите справки (които тепърва ми предстои да проверя) бяха интересни. Още вметките към пловдивските „майни” и бюста на Лили Иванова определено поосвежиха малко нещата.

Като заключение, книгата ми се видя много скучна (въпреки че беше има-няма 100-на страници), но също така мога да оценя, че е писана по друго време (мобифоните и 5.5 билиона земно население не се изпускат лесно). Не планувам да я препрочитам, но се надявам, че това е просто един от тези случаи, в които историята става по-добра с напредъка. Може да хвърля някое око на продълженията, но определено не давам обещания. 

Съжалявам.

No comments:

Post a Comment